Как стомахът влияе върху мислите и чувствата

Как стомахът влияе върху мислите и чувствата

Добавен от

25 Nov 2011

(1 рейтинга)

 

 Анатомичната прилика между главния и коремния мозък, каквато се вижда в тялото на „стъклената жена" в музея на хигиената в Дрезден, в действителност е смайваща клетъчнобиологична еднаквост. Подобно на централата в главата, коремният мозък е майстор на фините настройки. Между разума и решенията на корема не съществува противоречие - те се допълват. И то много повече, отколкото допускаме.

 

КАК СТОМАХЪТ ВЛИЯЕ НА МИСЛИТЕ И  ЧУВСТВАТА

 

ВТОРИЯТ МОЗЪК Стомахът е вселена в центъра на тялото. Тъкмо този човешки орган, дълго време смятан за прозаичен, се управлява от „втори мозък". Сто милиона нервни клетки обвиват храносмилателния тракт - повече, отколкото има в гръбначния мозък. Тази плетеница, наричана „ентерична нервна система", привлича вниманието на все повече учени. Според много от тях тя е продължение на централата в главата. Защото „коремният мозък" произвежда невротрансмитери и реагира на психотропни вещества. Той работи автономно и много по-често изпраща сигнали към главния мозък, отколкото получава. Може да заболее и да развие свои специфични неврози. Вторият мозък чувства, мисли и си спомня - с негова помощ решаваме интуитивно „с корема си".

Хората от всички континенти и култури отдавна подозират, че „седалището" на чувствата е в центъра на тялото. И обличат това подозрение в думи, като обявяват корема за „пъпа на света", за „символ на живота".

В средата на тялото при вълнение „пърхат пеперуди", а радостта и щастието предизвикват сладостни тръпки. Гневът „удря в стомаха", страхът го „свива", а отвращението води до повръщане.

Ако попитате някого - все едно от коя страна или с какъв цвят на кожата - къде усеща емоциите си, чувството, че е здрав, интуицията, блаженството и страстта, със сигурност ще покаже средата на тялото си. Защото подсъзнателно разбира, че в тъмната пещера на тялото има нещо, което живее свой собствен живот. Нещо, което му говори, разказва истории и изпраща закодирани послания. От прастари времена цели народи медитират навътре към този център, за да намерят покой и мъдрост. Даже владетел-ката на днешния свят - икономиката - се доверява на глобалния език от вътрешността. „Вслушай се в корема си" - се казва в курсове за успешни мениджъри, а работещите на борсата са съветвани да оптимизират решенията си „с помощта на корема".

Всичко, което знае коремът, отива в главата, но това не значи, че коремът е поел властта. Той само прави относително влиянието, което главата си въобразява, че има.

 

Каменната фигура от днешния мексикански град Вилякрус показва центъра на света и на жи вота в коремната област.

Човешкото тяло и функциите му открай време занимават учените по света. Тази анатомична рисунка от XV век произ хожда от Иран.

ПОТВЪРЖДЕНИЕТО идва от науката. Може би най-прозаичният човешки орган - храносмилателният тракт - крие важни тайни на живота. Коремът със сложната си храносмилателна система, с неспокойното си съдържание и с често пренебрегваните изявления за съществуването си привлича интереса на учените, макар и в необичайна форма.

Причината за това е, казва неврологът Майкъл Гершон, професор по анатомия и клетъчна биология от Колумбийския уни-верситет в Ню Йорк, автор на излязлата през 1998 г. книга „Вторият мозък" (ТКе Зесопс! Вгат), едно епохално прозрение: „В нашия корем работи мозък".

Колкото и обикновени да са на пръв поглед, коремните органи са обвити с над 100 милиона нервни клетки: повече неврони, отколкото се намират в целия гръбначен мозък. Може би звучи пресилено, но е вярно: „Вторият мозък" - невролозите вече знаят това - е повторение на мозъка в главата. Типовете клетки, активните съставки и рецепторите са абсолютно еднакви.

Ден и нощ коремът разказва истории на главата

УЧЕНИ ОТ ЦЯЛ СВЯТ, посветили се на „ентеричната нервна система", говорят за „откривателско пътуване в скритите дълбини на човешкото тяло". „Дълго време вярвахме, че червото е тръба с прости рефлекси - обяснява Дейвид Уингейт, бивш професор по гастроинтестинални изследвания в Лондонския университет. - Никой не се сещаше да преброи нервните клетки." Дейвид Уингейт е между пионерите в този клон на науката. Именно той утвърди понятието „неврогастроентерология"

Емърън Мейър, неврогастроентеролог и професор по физиология в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, казва: „Преди години колегите щяха да ми се изсмеят, ако бях заговорил за връзка между психиката и коремния мозък“.

Всички учени са единодушни: Най-голямото струпване на нервни клетки извън главата върши много повече от комплексната работа по храносмилането. Вторият мозък е гарант за оцеляване на тялото и душата. Той е източник на психоактивни субстанции, които имат връзка с душевното състояние - например серотонин, допамин, опиати. Той произвежда и бензодиазепини - химикалите, които придават успокоява-щото действие на медикаменти като валиума. Коремът захранва главния мозък с много различна информация.

Майкъл Гершон, професор в Колумбийския университет в Ню Йорк, преоткрива „втория мозък" след десетилетия на забрава. Той открива, че 95% от невротрансмитера серотонин, който влияе върху душевното състояние, се произвеждат в коремния мозък. На снимката горе: серотонинови рецептори (маркирани в черно). Долу: клетки, произвеждащи серотонин (в жълто), в чревната стена.

ДИФЕРЕНЦИАЦИЯТА НА НЕРВНАТА ТЪКАН се извършва още в човешкия ембрион. При образуването на невралната тръба - зачатък на централната нервна система при гръбначните животни и човека - част от нервните клетки се затварят в главата, друга част отива в коремната област. Може да се каже, че средата на тялото е колонизирана от неврони, пристигнали там подобно на емигранти, за да заселят нови територии. Връзката между „роднините" осигуряват гръбначният мозък и вагусът, който участва в регулирането на дейността на почти всички вътрешни органи.

                Защо нервните клетки „емигрират" към коремната област? Не може всичко да се побере в мозъка, казват неврофизиолозите. Още с появяването си на бял свят кърмачето трябва да пие, да поема храна и да храносмила - това е първият, най-интензивен контакт с външния свят. По-добре е тази основополагаща функция на оцеляването да не се контролира от главата чрез дълги свързващи нерви, а да е до голяма степен независима.

А какво прави вторият мозък при подрастващия, при възрастния? Мисли ли, чувства ли, спомня ли си? Има ли истина в изрази като „вземам решения със стомаха си" или „чувствам с червата си", както казват англо-американците?

„ИСТИНСКА РЕВОЛЮЦИЯ - казва Майкъл Гершон. Изследванията показват, че психическите

процеси и храносмилателната система вероятно са свързани по-тясно, отколкото се предполагаше досега. Коремният мозък има решаващо участие в мъката и радостта, ала твърде малко хора се досещаха за съществуването му - смята 70-годишният учен, когото младите колеги наричат „откривателя". Гершон не е съгласен. Според него не е вярно, че той е открил втория мозък. Най-много го е преоткрил, но с помощта на много други свои предшественици. Защото изследванията в тази посока имат повече от стогодишна история. Минало, изпълнено с недоверие и пренебрежение, със забрава и забрани.

ПЪРВАТА ГЛАВА започва още в средата на XIX век. Неин автор е немският лекар и невролог Леополд Ауербах. Когато срязва парченце черво и го оглежда под микроскоп, той открива нещо смайващо: в чревната стена е разположена двупластова мрежа от нервни клетки и влакна, съвсем тънички, скрити между два пласта мускули. В сравнение с главния мозък структурата им е по-скоро еднообразна. Системата от нерви е разположена на голяма площ. Вероятно тъкмо поради тези причини толкова дълго не са й обръщали внимание. За какво ли служи тази плетеница от нервни клетки, пита се той, и защо остава скрита за окото, макар да обхваща като мрежест чорап целия храно-смилателен тракт - от хранопровода до крайното черво? През 1862 г. Ауербах пръв описва тази мрежа от нервни клетки, управляваща мускулите и движенията им в храносмилателната система.

Ауербах не си представя, че е открил под микроскопа „господаря на вътрешната човешка вселена": командната централа на храносмилателната машинария. Тя се състои от сензорни неврони, интерневрони и мотоневрони комплексно съоръжение, което анализира важни величини като състав на храната, съдържание на сол, водно съдържание и координира механизмите на абсорбиране и изхвърляне. Но не е само това. То контролира и най-финото равновесие между потискащи и възбуждащи нервни медиатори, между стимулиращи хормони и защитни секрети.

В течение на един 75-годишен живот през тази „система от тръби" минават повече от 30 тона храна и 50 000 литра течност. „В сравнение с нея сърцето е примитивна помпа" - заявява Майкъл Гершон. Коремният мозък ръководи превръщането на енергията „с висока интелигентност". Милиони химически субстанции - „само си представете как се храносмила една пържола" - трябва да бъдат анализирани, милиони отрови и опасности неутрализирани.

И това за най-голямата и най-интимната контактна повърхност на човека с външния свят: „Тялото е в допир с външната среда не само с кожата, но и с чревната стена - казва нюйоркският учен. - Тунел, изграден толкова съвършено, че през нас минават „тонове околна среда", без да ни навредят.

Командната централа в корема организира битката с най-страшните нападатели. Микро¬организмите, които уж живеят в симбиоза с нас и заселват с милиони т.нар. интестинален тракт, нямат право да влизат във въ-трешността на организма. Това важи и за онези, които всеки ден поглъщаме в огромни количе¬ства.

Червото е най-големият орган на имунната система. В чревния тракт са разположени 70 процента от всички имунни клетки. Съдържанието на червата е топла каша от отпадъци, секрети и ферментиращи бацили, опасен рай на бактерии и гъбички. Там обитават около 500 вида потенциално смъртоносни живи същества. Половината от изпражненията са умрели бактерии. Чревните стени - най-ефективните защитни линии - ги държат далеч от организма. Голям брой от имунните клетки в тях са свързани пряко с коремния мозък. Те се научават да правят разлика между добро и зло. Съхраняват информация и при нужда я подават.

Много операции се извършват напълно независимо от главата. Ако в тялото все пак влязат отрови, чревният мозък „усеща"  опасността и изпраща тревожен сигнал нагоре. Защото в спешна ситуация главният мозък трябва да е готов да накара засегнатия да усети корема си и да реагира по план - повръщане, спазми, изпразване.

 

 

Разрезът на коремната кухина позволява да се види колко тясно са преплетени почти петметровото тънко черво (виолетово) и дългото около метър и половина дебело черво (зелено). Фронталният поглед към оцветената рентгенова снимка показва ясно тънкото и дебелото черво.  

 

 

В НАЧАЛОТО НА XX ВЕК, десетилетия след откритията на Леополд Ауербах, английските медици Уилям Бейлис и Ърнест Стърлинг изследват чревната плетеница на упоено куче в лаборатория. Изваденото парче черво показва стереотипно поведение. Учените го натискат и то отговаря с вълнообразни мускулни движения, които изтласкват съдържанието в една посока - винаги от орална към анална.

Двамата наричат явлението „закон на червото". Бейлис и Стърлинг откриват и „рефлекса на перисталтиката" - още една жизненоважна функция на храно-смилателния тракт. Днес се знае, че сложната транспортна машина работи в синхрон благодарение на коремния мозък и реагира и на най-фините дразнения. Ако буца храна разтегне някой чревен сегмент, се активизират „механосензитивни" клетки в лигавицата. Те изсипват невротрансмитери, транспортни субстанции, които от своя страна стимулират други нервни клетки, т.нар. „субмукозни сензориални неврони" във вътрешността на чревната стена. Те пък - чрез много трансмитери - изпращат потискащи или активиращи сигнали в мускулните клетки, които осъществяват вълнообразния рефлекс.

За да се осигури транспортът на голямо разстояние, един след друг се възбуждат потискащи и активиращи кръгове. „Малкият мозък" е отговорен за високо-чувствителното, фино настроено равновесие. Когато потискащата система е твърде силна, червата се отпускат дотолкова, че се парализират. Сензорите вече не регистрират напрежение в стените и последствието е хроничен запек. Ако пък „възбуждащата система" се засили прекалено, следва уско-рен транспорт - диария.

След откритието си за движенията на храносмилателния тракт Бейлис и Стърлинг решават да потърсят откъде идват сигналите затях. Следвайки предчувствието си и впечатлени от извиващите се пред очите им черва, те прерязват всички нервни връзки към други органи и към централната нервна система на кучето. До изолираното черво вече не може да достигне пряка информация от главния или гръбначния мозък. За всеки друг телесен орган това би означавало парализа, защото всички са зависими от големия мозък.

Двамата учени отново притискат червото и то реагира с нова вълна от свивания и отпускания. Щом не са му необходими нерви отвън, гласи заключението им, значи тази работа се върши от други нерви. Към „закона за червото" е добавен „локален нервен механизъм".

Това е сензация, защото за тогавашните учени мозъкът е неограничен господар на човешкото тяло. Бейлис и Стърлинг няма как да знаят какво ще открият след време колегите им: колкото по-навътре в храносмилателния тракт, толкова по-слабо е влиянието на главния мозък. Устата, части от хранопровода и стомаха от време на време приемат заповеди отгоре. Ала след изхода на стомаха управлението се поема от друг орган. Коремният мозък решава какво, кога и къде ще се случи. Едва най-накрая, в ректума и ануса, главният мозък отново се намесва съзнателно.

Човешкият организъм се нуждае от хранителни вещества за изграждане на тялото и за неговото функциониране. Превръщането на веществата в енергия става в храносмилателния тракт. Отличието мистър „Бирен корем" не се дължи само на консумацията на бира. В сравнение с други напитки бирата има учудващо малко калории.

СЛЕД ДВАМАТА БРИТАНЦИ Бейлис и Стърлинг интензивно изследване на червата предприема немският фармаколог Паул Тренделенбург. През 1917 г. той публикува резултатите от сензационен експеримент. Изолира парче черво от морско свинче и го окачва в съд с хранителен разтвор, снабдяван с кислород. Препаратът се справя толкова добре в изкуствената среда, че продължава да работи без животното. С помощта на тънък маркуч  ученият вкарва въздух в парчето черво и то му „отговаря", като го издухва! Отделеният от организма сегмент от морско свинче, поставен в епруветка, очевидно усеща повишаването на налягането, предизвикано от вкарания въздух. И нещо повече: парчето черво отговаря на дразненето с координирана вълна на свиване и отпускане, при която се отделя въздух. Парчето черво продължава живота си по свой начин.

„Вторият мозък е уникален", твърди Майкъл Гершон. Мислещият орган в корема е независим дух в тялото. Вибриращ модерен център за обработка на данни. Вероятно поради това все още е толкова трудно да се трансплантират части от храносмилателния тракт. Големият брой чужди нервни и имунни клетки, пренесени с донорския орган, трудно се подчиняват на организацията, създадена от получателя. По тази причина медиците се опасяват, освен от силната реакция на отхвърляне, и от психическо объркване.

Защото чревният мозък е могъщ. Той сам генерира и обработва данните на своите сензори и контролира цял комплекс от реакции. Дава указания на съседните органи, координира защитата срещу инфекции, ръководи мускулните движения, взема бързи решения, черпи информация от съхранените знания. В състояние е да регистрира различни ситуации и да реагира по съответния начин. Вторият мозък има всичко, от което се нуждае една интегрирана нервна система. „Точно така - потвърждава Гершон. - Може да се каже, че чревният мозък мисли."

Но както често се случва с художествени или научни пробиви, времето за подобни признания още не е назряло. Никой не оспорва ранните резултати на британците и немеца, ала всички колективно ги пренебрегват. Така минават десетилетия. 

Управляваната от коремния мозък транспортна система е с невероятни размери: за 75 години през нея минават около 30 тона храна и 50 000 литра течности. Преминаването се подпомага от секрети - под микроскопа се вижда как лепкави секрети обвиват лигавицата на дебелото черво.

Богатите на енергия хранителни вещества се транспортират чрез кръвта. С помощта на широко разклонена система от кръвоносни съдове всяка отделна част, всяка клетка на тялото получава необходимите вещества и енергия.  

 

Цялата област на стомаха и червата е обгърната от повече от 100 милиона нервни клетки. Типовете клетки, трансмитерите и рецепторите са сравними с тези в гръбначния и главния мозък. Нервните клетки се състоят от звездовидно клетъчно тяло и стотици, понякога хиляди нервни израстъци, които са в постоянен контакт. Предаването на сигнали между две нервни клетки става чрез химични контакти (виолетовите точици).

 

 

ЕМЪРЪН МЕЙЪР И ЕКИПЪТ МУ работят упорито, за да проникнат в тайните на нервния поток през човешкото тяло. Един пример: При поява на неприятни усещания пациенти със синдром на раздразнените черва (англ. IBS, Irritable bowel syndrome) показват в сравнение със здрави хора повишена активност в регионите на лимбичната система (отговаря за чувствата) в мозъка - това са „ареалите на неразположение". Тези участъци се свързват с преработката на отрицателни телесни импулси. Те управляват механизъм, целящ да потиска неприятни усещания. „При здрави хора дразненията от чревния тракт трябва да прескочат висок праг, за да станат съзнателни - обяснява Мейър. - Входящата информация е заглушена." И това е добре, смята ученият, „защото ако усещаме всички части от корема си, ще полудеем."

Незнанието е благословено. Здравите рядко забелязват какво се върши долу. При пациенти с IBS обаче защитните механизми вече не функционират - така смята изследователският екип, - защото отговорният участък от мозъка е недостатъчно възпиран. Границата на възприятие за отрицателни усещания в корема е доста ниска. Затова при тях всяко неразположение, всяко движение в червата, всяко „куркане", всеки отрицателен импулс, да не говорим за обичайните ядове и болки, стигат до съзнанието, без да са „филтрирани". Друг резултат също изненадва учените: „Подобни промени в мозъчната активност се наблюдават при пациенти с депресии и страхови състояния" - казва Емърън Мейър.

Как е възможно да падне толкова важна бариера на психиката? Вероятно главната причина се крие в невъзможността за обуздаване на стресовите състояния. Мъчителни ситуации като болки или страх пред изпит винаги рефлектират и в средата на тялото. Когато централата в главата възприема съзнателно или несъзнателно товара на напрежението или страха, тя се обръща към своя сателит в корема чрез специализирани имунни клетки в червата. Те изсипват възпалителни вещества, например хистамин, които сензибилизират и активизират нервните клетки в храносмилателния тракт. Те от своя страна „нареждат" на мускулните влакна да се свиват. Последствието - спазми или диария.

Когато коремният мозък обя¬ви обща тревога, информацията се съобщава в главния мозък и той изпраща обратен сигнал на¬долу. Така протича един от хиля¬дите цикли, които могат да станат хронични, особено при продъл¬жаващи страхове и интензивен стрес. Кръгът се затваря. Продъл¬жаващият „обстрел" със стресо¬ви химикали може да причини дори разрушаване на клетки в мозъка. „Крайната спирка - казва Мейър - е измеримо намаляване на обема в определени участъци на лимбичната система и фрон¬талния мозък." Явление, което се доказва и при някои пациенти с депресия.

Ранният житейски стрес също е запаметен в мозъка и в корема. Именно той определя силата на връзката между мозъка и червата през целия живот. Следното наблюдение подкрепя тази теза: Децата, страдали от известните кърмачески колики, нерядко стават възрастни с „нервни черва". Паметта на коремния мозък почива върху процеса на учене на микроравнище. Там се откриват същите суб

Как стомахът влияе върху мислите и чувствата

Коментари