История

Кратка история на България

Кратка история на България
(6.0000 от 1 гласували)

 

 

 

история на българия

Площ: 110 993,6 km2
Население (брой): 7,932 984 млн. души (2001)
Столица: София
Официален език: български
Религия: източноправославни (85 %), мюсюлмани (8 %)
Официален празник: 3 март
Парична единица: лев
Административно деление: 28 области

ИМЕТО БЪЛГАРИ - Средновековната писмена традиция свързва името „българи" с р. Волга. Върху значението на етнонима са изказани различни хипотези. Допуска се, че той произхожда от основата на тюркския глагол „булг" (смесвам, размесвам) и в този смисъл името „българин" се тълкува като „смесен", „нееднороден". Според друго мнение името трябва да се преведе като „метежници", „бунтовници". Чрез него се обозначавал непокорният им и свободолюбив дух. Допуска се, че етнонимът може да се свърже и с аланската дума „билгерон", което значи „крайненци", т. е. хора, живеещи в покрайнините. Напоследък бе изказано становище, че „българин" е самоназвание от тотемен произход, възникнало още в земите на Централна Азия. То е произлязло от думата „булгар", с която се означавало животно от рода на белките, отглеждано заради ценната му кожа.

 

  1. Велика България
  2. Първа българска държава
  3. Византийско владичество
  4. Втора българска държава
  5. Османско владичество
  6. Трета българска държава
    6.1 Княжество и Царство България
    6.2 Народна република България

 


Съюз от прабългарски племена начело с Кубрат. Образуван в началото на 7 в. на територията на юг до река Кубан, на изток до Хипийската планина (днес възвишение Ергени), на запад до река Днепър, на север до земите на антите. Разпада се под напора на хазарите след 663. Част от прабългарите начело с Котраг образува Волжко-Камска България, друга начело с Аспарух се заселва на север от делтата на Дунав в областта Онгъл, трета начело с Алцек се насочва към Южна Италия. В старите земи остава Батбай.

велика българия

Кубрат - Прабългарски хан от 635; от династията Дуло. Баща на Аспарух, Кубер, Котраг и Батбай (Баян). Вожд на уногундурите. Обединява прабългарските племена, населявали земите между реките Кубан, Волга и Днепър в племенен съюз Велика България, разпаднал се след смъртта му. Произхожда от племето на кутригурите, които по това време са под властта на Аварския хаганат и населяват земите между реките Дон и Днестър. Според някои историци Кубратовата майка е от прабългарския род Ерми, тъй като от този род е вуйчото Органа, тоест братът на майка му, който се явява и негов регент докато Кубрат бил във Византия, а по бащина линия Кубрат произхожда от рода Дуло, който според една хипотеза не е бил прабългарски, ааварски. Кубрат, според повечето мнения, умира ок. 668 г. Управлението на държавата наследява най-големият му син - Баян, наричан още Бат-Баян или Безмер (в Именник на българските канове). Една от историческите версии е, че Кубрат има 6 деца - Бат-Баян, Котраг, Аспарух, Кубер, Алцек и дъщеря на име Чечке, но другото становище твърди, че Кубер и Алцек не са били негови синове. Според Теофан Изповедник, преди смъртта си Кубрат събира синовете си — Бат-Баян, Котраг, Аспарух, Алцек? и Кубер? и ги накарва да разчупят дебел сноп пръчки или стрели. След като братята не успяват да ги счупят заедно, Кубрат започва да вади една по една стрелите/пръчките от снопа и да ги троши. С този нагледен урок мъдрият владетел им оставя повелята да са единни, за да бъдат силни. Тази случка се приписва на Кубрат, но някои исторически извори я споменават като случила се много преди неговото време, при един от вождовете на народа Хунну, живеещ на север от Китай. Този сюжет се среща във фолклора на много народи.

Аспарух - Основател и пръв владетел на Българското ханство на Долни Дунав (680-700), син на Кубрат. След разпадането на Велика България с част от прабългарските племена се отправя на запад и достига устието на Дунав в областта Онгъл. През 680 разбива византийските войски, преминава Дунав и завладява земите от днешния Шумен и Велики Преслав до Черно море и от Стара планина до областта между Серет, Прут и Днестър.Аспарух произхожда от рода Дуло, който е управляващ род във Велика България от 628 г. Не е известна точната година на неговото раждане, но се предполага че е загинал ок. 700 г. в битка с хазарите. В Именник на българските канове се казва че е живял 61 години т.е. Аспарух трябва да е роден ок. 639-40 г. Малко е известно за живота на Аспарух до 671 г. Според историята на волжките българи - Джагфар тарихъ,чиято автентичност се оспорва, той е поставен от баща си начело на племето оногури (уногондури), които живеели на североизток от Азовско море и отбранявали Стара Велика България срещу хазарите. При поредното нахлуване на хазарите през 671 г. силите на Аспарух и на брат му Котраг са разгромени. Джагфар тарихъ разказва, че след смъртта на Кубрат, Аспарух заедно с чичо си Шамбат, се опитва да заеме престола на Велика България, но е разбит от Бат Баян с подкрепата на хазарите, и заедно със своите прабългари се оттегля към град Бащу (сега Киев). Около 670 г. Аспарух преминава река Дунав със орда от около 20-30,000 прабългари.[4][5][6] Вероятно част от хората му остават северно от реката, като щит срещу хазарите.

ПЪРВО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
Създадено през 680. Официално признато от Византия през 681. Пръв владетел - хан Аспарух. Столица - Плиска. Граници: на изток - Черно море, на юг - Стара планина, на северозапад границата минава по Карпатите до Аварския хаганат, на североизток - по долното течение на Днестър. Началото на 8 в. - Първото българско царство включва Северна Тракия; 9 - началото на 10 в. - земите от Средния Дунав до Бяло море и от река Днепър до Адриатическо море; военноадминистративни области начело с областни управители. 864 - при княз Борис I България приема християнството от Константинопол (виж покръстване на българите). 870 - учредена е независима църква начело с архиепископ. 885 - Кирило-Методиеви ученици пренасят славянската писменост (виж Плисковско-Преславска книжовна школа и Охридска книжовна школа). 893 - старобългарската писменост се утвърждава като официална; формира се новата християнска цивилизация; развиват се художествените занаяти, живописта; появява се богомилството, което по-късно се разпространява в Европа и Мала Азия. Края на 9 в. - цар Симеон I премества столицата във Велики Преслав. 971 - след завладяването на Източна България от Византия столицата е изместена последователно в София, Скопие, Преспа, Битоля, Охрид. 976 - византийската власт е отхвърлена и единството на държавата възстановено; борба начело с цар Самуил за запазване на независимостта на България. 1018 - българските земи падат под византийски иго.През 9-10 в. първото българско царство е сред най-силните държави в Европа и най-големият славянски културен център.

Борис I - Борис I (?-907) - български хан от 852 и княз (864-889). Син на хан Пресиян. През 862-863 - сключва съюз с Лудвиг Немски и преговаря с него за приемане на християнството в България от римската църква. За да разруши съюза, Византия в коалиция с Великоморавия, Хърватско и Сърбия през 863 започва война срещу България. Българските войски са разбити и по силата на мирния договор Борис I е задължен да приеме християнството от Константинопол. През 864 е покръстен тайно с християнското име Михаил. Приема учениците на Кирил и Методий (886) и въвежда в България славянската писменост. През 889 се оттегля в манастир. Наследен от Владимир. Канонизиран от Българската църква (преди 913) и възвеличен в много произведения на старобългарската литература.

Симеон I - лгарски княз от 893 и цар от 913. Син на княз Борис I, брат на княз Владимир. Получава блестящо образование във Византия (учи в Магнаурската школа). Води успешни войни. 894 - разбива византийските войски край Одрин. 896 - след битката при Булгарофигон принуждава Византийската империя да сключи мирен договор. 904 - нов договор урежда териториалното разширение на България в Южна Македония и Южна Албания. 913 - българската войска достига Цариград и го обсажда. 914 - българската войска превзема Адрианопол (днес гр. Одрин). 917 - при река Ахелой Симеон I разбива организираната от Византия антибългарска коалиция; победа над византийските войски при Катасирти. 920 - в територията на българската държава са включени земи до Дарданелите. 923 - отново е пред стените на Цариград. 924 - сръбската държава е подчинена и превърната в българска провинция. 927 - в избухналата между българи и хървати война българската войска е разбита. Симеон I получава сърдечна криза и умира. По време на царуването на Симеон I България достига най-голяма политическа мощ и териториално разширение. Разцвет в развитието на архитектурата и изкуството. Средище на монументалното строителство става столицата Велики Преслав. Златен век на българската култура. Симеон I покровителства Плисковско-Преславската книжовна школа и Охридската книжовна школа, сам се занимава с книжовна дейност: прави подбор на избраните слова и поучения на византийския църковен писател Йоан Златоуст, съставя сборника "Златоструй" и 2 сборника, известни като Симеонови сборници. Някои автори отъждествяват Симеон I с Черноризец Храбър.

цар Самуил - Български цар от 997, син на комит Никола. Управлява заедно с братята си Давид, Мойсей и Арон, а след смъртта им и пленяването на Роман - еднолично. Премества столицата в Преспа, по-късно - в Охрид. Началото на 976 - започва борба за независимост на българската държава. 983 - превзема Лариса. 986 - нанася поражение на византийския император Василий II в прохода Траянови врата и освобождава от византийска власт Източна България. 996 - стига до Пелопонес; разбит при река Сперхей. 998 - отнема от сърбите областта Зета и Требине. Умира от сърдечен удар, когато вижда ослепените по заповед на Василий II Българоубиец пленени български войници след Беласишката битка.

Византийско владичество - Първите опити за освобождаване на България от византийско господство са дело на Петър II Делян (1040-1041). Следващият опит е на Петър III. След загубата в битката при Мариокефалон във Византия назряват благоприятни вътрешно-политически процеси способстващи за подигане на българското народо-освободително движение. Асеневци сключват стратегически съюз за борба срещу Византия на Балканите с великия жупан Стефан Неманя.

През пролетта на 1185 година братята Асен и Петър решават да вдигнат въстание. За център избират Търново. Много люде се включват във въстанието и заради наложения данък върху добитъка. Бунтовниците решават въстанието да започне на Димитровден. За да окуражат хората, а и като знак за начало на действията братята Асен и Петър пускат слуха, че Свети Димитър е напуснал Солун и иконата му се намира в построената от братята църква.

На 26 октомври 1185 година Асен и Петър се обявяват срещу византийската власт в българските земи и по-големият брат Петър е провъзгласен за цар Петър IV (по-късно по-малкият Асен поема властта). Ромейският пълководец Алексий Врана губи първите битки с въстаниците. През пролетта на 1187 г. самият император Исаак II Ангел обсажда Ловечката крепост, за да си върне контрола над Мизия. След тримесечна безрезултатна обсада той се отказва от намерението си и подписва мирен договор, с който de jure признава възстановяването на българската независимост и държавност. Този акт бележи за историографията хронологически началото на второто българско царство.

 

Петър I - Петър I (?-969) - български цар от 927. Син на цар Симеон I. В началото управлява с помощта на вуйчо си Георги Сурсубул. През 927 сключва мир с Византия, скрепен с брак с внучката на византийския император Роман I Лакапин - Мария; призната му е титлата цар, а на българския църковен глава - патриарх. При управлението на Петър I България води войни с унгарците, губи част от отвъддунавските си владения, отслабва икономически и политически; появява се богомилството. През 968-969, подтикван от византийския император Никифор II Фока, киевският княз Святослав I предприема 2 похода на юг от Дунав. Разтревожен от опасността, надвиснала над България, Петър I получава сърдечен удар, оттегля се в манастир. Канонизиран от Българската православна църква.
2) Петър II, Теодор, Калопетър (?-1197) - български цар (1186-90 и от 1196). Заедно с брат си Иван Асен I организира въстание за освобождаване от византийско иго (виж Въстание на Петър и Асен). Коронясан за цар в Търново. Около 1190 получава апанажно владение в областта на Велики Преслав, като запазва всички белези на царската власт. След убийството на цар Иван Асен I от Иванко (1196) Петър II освобождава Търново и царува самостоятелно. Привлича в управлението най-малкия си брат Калоян. Убит при болярски заговор.

Въстание - срещу византийската власт в Северна България с център Търново. 1186 - Петър е провъзгласен за цар; Северна България е освободена (с изключение на Преслав). Юни-юли 1186 - изненадващ поход на византийския император Исак II Ангел; Петър и Асен изтеглят въстаническите войски на север от Дунав; наемат кумански войски и отново освобождават Северна България; навлизат в Тракия. 1187 - настъпващите към Търново византийски войски са спрени при Ловеч; Исак II Ангел подписва примирие, с което фактически признава възстановяването на българската държава и създаването на Второто българско царство.

Втора българска държава - В резултат на въстанието на Асен и Петър България е възстановена през 1185 година.За цар е определен по-големият брат-Петър, но той не се справял добре с властта, затова през 1187 година отстъпва трона на брат си Асен. През следващите години страната започва да възвръща територията си – при двамата братя тя си връща Белградската и Браничевската област, част от отвъддунавските земи, Мизия, Северна Тракия и земите по Горна Струма. Византия, която е в криза, не може да спре напредването на българите. През 1196 година Асен е убит от братовчед си Иванко, а боляри убиват и царувалия отново за кратко след това Петър. Властта е поета от третия брат Калоян (1197) година , който е бил няколко години във византийска плен, но успява да се спаси. Той успява да превземе последната ромейска крепост в Северна България – Варна. Освен това сключва уния с папа Инокентий III, с което страната получава международно и авторитетно признание. Разширява България към Македония и Тракия. Цар Калоян успява да разгроми рицарите от Четвърти кръстоносен поход и така да спре експанзията им. В резулат на заговор е убит, на чело на многохилядна войска пред портите на Солун. На престола застава племенникът му Борил. При него страната губи част от териториите си. Освен това е подозиран от народа в убийството на Калоян. Свален от завърналият се в страната син на цар Асен 1, Иван Асен II през 1218 година.

При Иван Асен II България постига най-голямото си териториално разширение по време на Втората Българска държава и отново границите и са на три морета. При Клокотница разбива епирския владетел Теодор Комнин и така той не успява да възстанови Византия. По времето на българския владетел Българската архиепископия става патриаршия (1235). Иван Асен II умира през 1241 година и оставя на наследниците си една обширна страна. След смъртта му обаче България изпада в криза. Страната губи много територии. Татарите започват да нападат България и страната изпада в зависимост от тях. Въпреки опитите на сина му Михаил II Асен да спре упадъка, страната е в криза. За кратко се разгаря гражданска война, която завършва с възкачването на трона на Константин Асен. Политиката му не дава желаните резултати. Убит през 1277 година от Ивайло. Ивайло разбива на няколко пъти татари и византийци, но не може да се задържи дълго на власт. Наследен е от Георги I Тертер. При неговото управление хегемонията на татарите е пълна, но е предоляна от сина му Светослав Тертер. Той присъединява някои територии, което прави и сина му Георги II Тертер.

Михаил III Шишман Асен опитва да разшири България в Македония, но е победен при Велбъжд. Иван Александър разширява България на юг. Води последната в историята война с Византия. При неговото управление обаче започват експанзията си османските турци. Османците навлизат на Балканския полуостров като дружини, на които се плаща да се бият на страната на наемателя. В 1352 г. османците овладяват първата крепост на Балканите Цимпе. Те се уверяват колко плодородна е земята и така за пръв път нападат Византия. Страната предлага съюз на Сърбия и България (1352) година , но и от двете страни той бива отхвърлен. Османците не успяват да превземат Византия, затова се устремяват към Българските царства (Търновско царство на цар Иван Шишман, Видинско царство на цар Иван Страцимир и Добруджанско деспотсво на деспот Добротица). Успяват да превзремат българските крепости Ямбол, Пловдив и София. Стигат чак до Кюстендил. На 21 септември 1371 българските боляри Углеша и Вълкашин (бащата на Крали Марко) организират първият отпор при с.Черномен, но заплащат дързостта си с живота си. През 1380 година на Косово поле се завързал кървав бой. Един християнин помолил да влезе в палатката на султан Мурад I, пуснали го, а той извадил от пазвата си нож и убил султана. Синът му Баязид I Светкавицата заел неговото място. Той окуражил войните си да отмъстят за подлото деяние и така християните били разгромени. През 1389 година било покорено Добруджанското деспотство. Баязидовите орди се впуснали настървени към Търновското царство, през това време Иван Шишман се бил укрепил в крепостта Царевец и чакал подкрепа от унгарския крал. Кръвожадният султан обсадил столицата Търново, българите се сражавали достойно окуражавани от храбрият патриарх Евтимий, но врагът превзел крепостта. Патриархът бил заточен в Бачковския манастир, Светкавицата с измама събрал болярите в една църква и там ги избил. Така на 17 юли 1393 година било сложено край на Търновското царство. Иван Страцимир получил многобройна войска от унгарския крал и се устремил към Никопол, Баязид разгромил рицарите в крайдунавските мочури и наредил всички пленници да бъдат избити. Той отвел Страцимир в Мала Азия, а унгарският крал избягал с кораб по Дунава. Така Видин, оставен на произвола на съдбата било лесно превзет през 1396 година. Така България паднала под османска власт. С падането на Видинското царство е сложен край на средновековната българска държава.

 

Османско владичество - В края на XIII в. развитието на феодализма в България навлиза в период на феодалното раздробяване. За него е характерно засилване стремежа на отделните боляри към самостоятелност и силно отслабване на централната власт. Малко са владетелите, които застават начело на държавата след въстанието на Ивайло и съумяват да обуздаят тенденциите за самостоятелност сред болярството. Към това се прибавят многобройните войни с татарите, с Византия и Сърбия, водени в края на XIII и първата половина на XIV в., като положението на България се влошава твърде много. От нейната територия постепенно отпадат земите на Тракия и Македония. Към средата на XIV в. тя заема пространство приблизително от Ниш до Черно море и от Влашката равнина до Родопите. Но и тази територия не е единна. В земите между долното течение на Дунав и Черно море се разпорежда боляринът Балик, наследен от брат си Добротица, на чието име е наречена цялата област Добруджа.

Останалата територия на България е разделена от цар Иван Александър (1331–1371) на две половини: Търновско и Видинско царство. Видинското царство управлява синът му Иван Срацимир, а Търновското – другият му син Иван Шишман. Двамата братя не пожелават да обединят своите усилия и водят напълно самостоятелна политика.

Раздробяването на България на три части оказва влияние върху нейната икономика и най-вече върху военната й мощ. През този период армията намалява твърде много. Тя се състои от дружината на царя и дружините на неговите боляри. Но тъй като болярите невинаги споделят политиката на централната власт, не й дават своите дружини. Много често те се опълчват срещу царя и воюват срещу него.

Вътрешнополитическата обстановка се характеризира със силно изостряне на класовите противоречия. Много селяни напускат земите си и бягат в планините, където образуват дружини и нападат болярските имения и манастирите.

Докато балканските държави водят непрекъснати борби помежду си, а вътре се раздират от междуособици, османските турци създават в Мала Азия своя държава. Тя е изградена на военно-феодални начала. В средата на XIV в. с овладяването на крепостта Цимпе (1352 г.) на Галиполския полуостров те стъпват на европейския бряг. Увлечени в разпри, балканските владетели не виждат заплашващата ги опасност. Между България и Византия се водят преговори за общ отпор, но те остават безрезултатни.

Експанзията на османците се разпростира на широк фронт, когато начело на държавата застава Мурад I (1362–1389). За кратко време е овладяна цяла Източна Тракия. Завоевателите проникват на север, като през 1364 г. в техни ръце падат Стара Загора и Пловдив. Там за известно време са спрени благодарение на героичната съпротива на българското население.

След битката при Черномен (близо до Одрин) през 1371 т., в която са разбити войските на феодалните владетели в Македония Углеш и Вълкашин, османците продължават настъплението си на запад и на север. Последователно са овладени Ямбол, Карнобат, Средец и други важни крепости. Едва тогава е създадена коалиция, в която влизат Сърбия, Босна и България. През 1387 г. в битката при Плочник на противника е нанесено голямо поражение. Но успехът не е развит и това му дава възможност да се съвземе и да подготви ново настъпление.

Този път ударът е насочен срещу България. През 1388 г. 30-хилядната войска на Мурад I преминава Балкана и овладява Шумен, Провадия, Мадара и др., а на следващата година разгромява сърбите при Косово поле. Само четири години след това неговият наследник Баязид I (1389–1402) с голяма войска обсажда Търново. Цели три месеца героичните защитници отбиват яростните пристъпи на завоевателите. Пазени от отвесните скали, от Янтра и яките стени на града, те дават дружен отпор. Едва в края на третия месец гладът сломява устойчивостта и себеотрицанието на защитниците. На 17 юли 1393 г. пада столицата на Втората българска държава, а през 1396 г. е покорена и държавата на Срацимир, с което България попада под властта на турците.

В борбата срещу османското нашествие българският народ изиграва важна роля. Повече от половин столетие сам или в коалиции той оказва ожесточена съпротива, като ангажира и изтощава значителни ресурси на османската държава и армия. Съпротивата му се оказва мощна преграда за османската експанзия към Централна Европа и допринася за отслабване ударната сила на османската армия. Борбата на българския народ, която той води срещу нашествениците, остава в народния епос като страница на изключителен героизъм, мъжество и себеотрицание.

Трета българска държава - РУСКО-ТУРСКА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА 1877-78
Война между Османската империя и Русия. Предизвикана от борбата на българския народ за национално освобождение и изострянето на отношенията между Великите сили във връзка с т.нар. Източен въпрос. Международното движение в защита на поробените балкански народи (особено след Априлското въстание), неуспехът на Цариградската конференция и отхвърлянето на Лондонския протокол от османското правителство правят войната неизбежна. На 12 апр. 1877 тя е обявена от руския император Александър II с подписването на манифест в Кишинев. Сформират се две армии - Дунавска (554 500 души), заедно с Българското опълчение, и Кавказка (112 600 души). На страната на Русия се включват и Румъния (56 000 души), Черна гора (26 000 души) и Сърбия (от дек. 1877 с 40 000 души). Дунавската армия (с главнокомандващ великият княз Николай Николаевич) формира 3 отреда: Източен (около 70 000 души), командван от престолонаследника Александър Александрович, Западен (около 35 000 души), командван от генерал Н. П. Криденер, и Преден (около 12 хил. души), командван от генерал-адютант Й. В. Гурко. 15 юни - главните сили на руската армия начело с генерал М. И. Драгомиров форсират Дунав при Свищов. Предният отред освобождава Търново (25 юни), преминава Стара планина, води тежки боеве при Стара Загора и Нова Загора (18 и 19 юли) с части от корпуса на Сюлейман паша. На 20 юли Предният отред е разформирован и включен в новосъздадения Южен отред на генерал Ф. Ф. Радецки. 9-11 авг. - Орловският и Брянският полк и 5 опълченски дружини водят ожесточени боеве на Шипченския проход. Западният отред заедно с румънските войски влиза в Никопол (4 юли) и предприема атаки за превземането на Плевен (8 и 18 юли, 30-31 авг.), достига линията Лом - Берковица. Плевен е блокиран (1 септ.). На 28 ноем. Осман паша, който няколко месеца задържа Плевен, капитулира. На 23 дек. руските войски влизат в София. Разгром на Вейсал паша в сражението при Шипка - Шейново (27-28 дек.). 1 ян. 1878 - Дунавската армия започва общо настъпление. В 3-дневни бойни действия при Пловдив (3-5 ян.) армията на Сюлейман паша е отблъсната от направлението Пловдив - Одрин към Родопите. Одрин пада без бой (8 ян.). Турските войски търпят поражение и в Кавказ. Османското правителство иска мир. На 19 февр. (3 март) 1878 е подписан Санстефанският мирен договор, чрез който се признава освобождаването на всички български земи. На Берлинския конгрес е заменен с Берлинския договор.

КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ
Име, дадено на българската държава след Освобождението 1878. Съгласно решенията на Берлинския конгрес България е разпокъсана; в границите на Княжество България остават само земите от река Тимок до Черно море с Южна Добруджа и Софийския санджак (Кюстендилско, Дупнишко, Самоковско, Сливнишко, Брезнишко, Трънско, Царибродско и Босилеградско). Получава право на самоуправление под "суверенитета на султана". След Съединението на Източна Румелия с Княжество България 1885 българската държава остава в трибутарна зависимост от Османската империя. На 22 септ. 1908 Княжество България става напълно независимо и се преименува Царство България.

НРБ до Република България - Народна република България (НРБ) е официалното име на България от 15 септември 1946 г. до 15 ноември 1990 г. на власт идва БКП, разтурени са политическите партии, приета е нова конституция (4 дек. 1947), национализация на индустрията и банките, коопериране на земята, налагане на съветски тоталитарен модел на управление. Начело на БКП и на държавата застават Г. Димитров (1946-49), В. Коларов (1949-50), В. Червенков (1950-56), А. Югов (1956-62), Т. Живков - I секретар на ЦК на БКП (1954-81), министър-председател (1962-71), председател на Държавния съвет на НРБ (1971-89) и ген. секретар на ЦК на БКП (1981-89). 1971 - приета е нова конституция. 1989 - начало на демократичните промени, реформаторските сили в централното ръководство на БКП сменят Т. Живков с П. Младенов (10 ноем.); възстановени са политическите права и гражданските свободи; възстановена е многопартийната система на управление, създаден е Съюзът на демократичните сили (7 дек.). 1990 - председател (президент) П. Младенов; избори за VII велико народно събрание, което избира за президент Ж. Желев, за вицепрезидент - А. Семерджиев (1 авг.), приема нова конституция (12 юли 1991). Министър-председатели: А. Луканов (1990), Д. Попов (1990-91). 1991 - избори за ХХXVI народно събрание, което приема закони за връщането на земеделските земи, за реституцията на собствеността, национализирана през 1947, за приватизацията, за инвестициите. Министър-председатели: Ф. Димитров (1991-92), Л. Беров (1992-94). 1992 - президентски избори, Ж. Желев е избран за президент, Б. Димитрова - за вицепрезидент (подава оставка 1993). 1994 - служебен кабинет с министър-председателка Р. Инджова; избори за ХХXVII народно събрание. Министър-председател Ж. Виденов (1995-97). 1996 - президентски избори, П. Стоянов е избран за президент, Т. Кавалджиев - за вицепрезидент. 1997 - служебен кабинет с министър-председател С. Софиянски (13 февр.); парламентарни избори за ХХXVIII народно събрание, министър-председател И. Костов (21 май). 2001 - избори за ХХXIX народно събрание, министър-председател С. Сакскобургготски (24 юли); президентски избори, Г. Първанов е избран за президент, А. Марин - за вицепрезидент. България е членка на ООН (1955) и на още 53 международни организации. През ноември 2002 получава покана за членство в НАТО.

Кратка история на България

Коментари