Български език

Фонетика и фонология

Фонетика и фонология
(0 от 0 гласували)

фонетика и фонология

Дялове на фонетиката: обща, специална, описателна, историческа, сравнителна, слухова, експериментална, теоретична, практическа.

Класификация на гласните

Характеристика на гласните от артикулационно гледище:

1.      Според движението на езика във водоравна плоскост гласните се разпределят в три реда: преден, среден и заден.

Гласни от предния ред са: всички разновидности на e и i (дълги и кратки, отворени и затворени); кратки и дълги ü и ö в немски, във френски дълго и кратко u, затворено и отворено ö, æ в английския, в турски ü и ö, в албански у.

Гласни от задния ред са: о и u в повечето езици, например славянски, немски, английски, италиански, турски и т.н.; дългото а в немски, в английски.

2.      Според движението на езика в отвесна плоскост гласните се разпределят на гласни с високо положение (всички видове i, ü, румънското î, руското ы, дълго и кратко u в немски и френски), гласни с полувисоко положение (всички видове е, ö, э, о, българско ъ, румънско â, албанско ë, турско ı, задно λ в английски) и гласни с ниско положение (а в български, руски, чешки, задно α във френски и английски и др.).

3.      Според участието на устните гласните се делят на неустнени и устнени.

4.      При учленяването на оралните гласни мекото небце чрез свиване на отделни мускули се свива назад и се притиска плътно до задната стена на устната празнина над носоглътката. В резултат на това носовата празнина се изключва за издишната струя, която минава само през устната кухина. Неносови са гласните в български, руски, сръбски, немски, чешки, турски, английски и др.

5.      Различно по степен напрежение на дейните говорни органи и на стените на надгръклянните празнини. Колкото по-напрегната е мускулатурата на езика, устните и мекото небце, колкото по-твърди са стените на устната празнина, толкова по-ясен, по-отчетливо изразен е тембърът на съответната гласна и обратно. Ако стените на резора на горните празнини са меки, мускулатурата на дейните говорни – отпусната или слабо напрегната, гласната звучи глухо, с не така ясно определена окраска. Според степента на мускулно напрежение гласните се делят на напрегнати и ненапрегнати. Гласните в българския език са малко по-напрегнати от неударените гласни. Общо взето гласните в славянските езици са ненапрегнати. Истински напрегнати гласни се срещат във френски, немски и др.

Характеристика на гласните от акустично гледище:

1.      Според височината на характеристичния тон, гласните от предния ред (е и и) са високи, а гласните от задния ред (у и о) са ниски. Гласните от средния ред са неутрални в слухово отношение.

2.      Друго акустическо равнище има в други езици, където гласните биват отворени и затворени – немски, френски и др., но за българския този критерий не се отнася, гласните заемат средно положение.

3.      Разлика по трайност – противопоставяне на дълги и кратки гласни. Характерно е за чешки, сръбски, немски и др. Дългите гласни в тези езици траят два пъти повече от кратките. Във финския език съотношението е 3:1. Чрез противопоставянето на дълги и кратки гласни може да се различи звуковия облик на думата и формите, които иначе си приличат напълно. Този критерий не се отнася до българския език.

4.      Усилените честоти на                 образуват зона, която в акустичната фонетика се нарича                     . Тъй като гласовия канал действа като сложна резонаторна система, усилените (формантни) честотни зони са няколко на брой (4-5 и повече). Тяхната съвкупност определя и формантната сфера на всеки звук. Формантът с най-ниска честота се нарича първи формант. Формантът с по-висока честота от него се нарича втори формант. Компактни са такива гласни, първият формант на които е разположен по-високо, по-близо до втория формант. Дифузни гласни са гласните, при които първият формант е разположен по-ниско, по-далече от втория.

Глайд

глайд, -и – полугласна, -и

В български, английски и немски езици се среща й (йотова гласна), но освен тези глайди има още няколко. Например, w в английски език, италиански език, ü във френския език.

Характерно за глайда е, че той е особена категория съгласни, за които е характерно, че говорните органи не се задържат в дадено учленително място, а бързо преминават към учленяването на следващия звук или пък се променя бързо в посока към артикулационния център на предишния звук. Учленението им е свързано с пораждането на слаб фрикативен шум (шум от търкане), защото те са проходни звукове. Той е характерен за глайдите. Първия формант на глайда се отличава със силно изразен интензитет. По място на учленение този глайд е предно-твърдонебен, а по начин на учленение той е проходен. Глайдите сами не могат да образуват сричка, ето защо някои ги наричат несричкообразуващи гласни. Други ги наричат консонанти, което не е съвсем точно, те имат своя характерна специфика - стоят в акустично отношение по-близо до обикновените гласни. За гласните с високо положение, а именно и, у и ю е характерно, че устния проход, по който протича издишната въздушна струя е доста тесен, поради което към техния тембър се примесва елемент на съгласни, т.е. шум на триенето на издишната струя в стените на прохода. Полугласните, т.е. глайдите са именно такива високи гласни, които обаче не могат да образуват самостоятелно сричка, а винаги са в съчетание с друга гласна. Поради това те се отличават от съответните нормални гласни по значително намалената учленителна сила по малко или много неотчетливата си окраска. с тях се образуват дифтонги, когато се съединяват с гласни.

Дифтонги

Идва от гръцката дума ‘дифтонгос’ (двоезвучие). Дифтонг е съчетание от две гласни, произнесени без ни най-малко прекъсване. Учленението е сложно. Говорните органи заемат положението за една гласна, а завършват положението с друга, но така че преходът от едното положение към другото не е рязък, а постепенен (плъзгав), въпреки че е краткотраен.различаваме два основни вида – равновесен и неравновесен. При равновесните дифтонги двете гласни са еднакво напрегнати, еднакви по трайност и са равностойни елементи в строежа на сричката. Те са сравнително редки в езиците. Като такива можем да посочим ie и uo в латвийски език. Много по-чести са неравновесните дифтонги. При тях отношението между двата звукови елемента е неравноправно – единият елемент е по-напрегнат, по-отчетлив и изпъква като носител на сричката, поради което може да бъде определен като основен. Другият елемент е по-малко напрегнат и не е толкова ясен по тембър – ou, io, uo. Като слаб елемент при тях се срещат най-често глайдите (полугласните), според което различаваме i-дифтонги и u-дифтонги. Дифтонгите биват още възходящи и низходящи. Низходящи дифтонги са тези, при които глайдът е на второ място. При т.нар. възходящи дифтонги глайдът е първия елемент, а гласната стои след него.

трифтонги

Съчетание на три гласни. Обикновено една гласна и две полугласни произнесени в една сричка. Те се срещат доста рязко. Има ги в някои романски езици (румънски, италиански, испански), тюркските и в китайския език.основна гласна, която е носител на сричката може да заема място помежду двата глайда, които влизат в състава на трифтонга или може да бъде след тях (tuoi – твой).

 

 

 

класификация на съгласните

С оглед на анатомо-физиологическата характеристика (с оглед на учленението)

I.        Според начина на образуване на шумовете

1.      преградни: б, б’; п, п’; д, д’; т, т’

2.      проходни: к, к’; г, г’; м, м’; н, н’; в, в’; ф, ф’; з, з’; с, с’; ж; ш; х, х’; р, р’; л, л’; й

3.      преградно-проходни: ц; дз; ч; дж; pf – в немски (Pferd)

Според  дейния учленителен орган:

1.      устнени

§         двуустнени: б; п; м

§         едноустнени(устнено-зъбни): в; ф

2.      езични (лингвални)

§         апикални (върхови)

-         коронални ( с короната на върха): т; д; н; л в български език;

-         дорсоапикални (с гърба на върха): т’; д’; л’ в български, чешки, хърватски език;

-         какуминални (ръбови): t; d; n в английски, албански и р в български и руски; с връхче издигнато и извито малко назад към небцето са индийските какуминални: t; d; n; в шведски език: t; d; n; l; s.

§         предноезични (предорсални): с, з; с’, з’; ж; ч в български, руски, хърватски

§         средноезични (медиодорсални): к’; г’ в български език + й

§         задноезични (постдорсални): к; г; х; ŋ – веларно н (банка, ангел)

§         радикални (коренови): q; G; N в арабски, някои тюркски и ескимоските езици

3.      увуларни (мъжечни): R – задно r във френски, немски, норвежки

4.      гласилкови: c’ – hamza в арабски; дихателен звук (Hand); твърдото начало на немските гласни  в началото на думата

II.     Според мястото на образуване на съгласната:

1.      устнени

§         двуустнени: п; б; м

§         едноустнени (устнено-зъбни) – лабиодентални: в; ф

2.      устни (образуват се в устата)

§         междузъбни (интердентални): ø; ð в гръцки, албански и ø в испански; в английски ø; ð; ð в испански

§         зъбни (дентални): t; d в испански, сръбски, хърватски

§         венечно-зъбни (алвеодентални): т, д; с, с’; з, з’; дз, дз’; л

§         венечни (алвеолни): н, р в български език

§         преднотвърдонебни (препалатални): ш; ж; ч; дж; т’; д’; н’; л’; р’ + й

§         заднотвърдонебни: к’; г’; х’

§         меконебни: к; г; х + ŋ

3.      гърлени (фарингални): q; G; N

4.      гръклянни (ларингални): c’ – hamza в арабски; дихателен звук (Hand); твърдото начало на немските гласни  в началото на думата

III.   Според участието на носната празнина при учленението:

1.      носови (назални): м; н; ŋ; н’

2.      неносови: всички останали съгласни

 

От акустично гледище

I.        По наличие или отсъствие на гръклянов глас или тон

§         звучни

§         беззвучни

При звучните съгласни има характеристичен шум, образуван на различни места главно в надгръклянните празнини и тон, образуван от гласната струна. Беззвучните съгласни се състоят само от характеристичен шум при учленението им гласната струна е недейна.

Звучни

р л м н й

б

б’

в

в’

д

д’

з

з’

дз

дз

ж

д

г

г’

 

-

-

Беззвучни

 

п

п

ф

ф

т

т

с

с

ц

ц

ш

ч

к

к’

 

х

х’

 

II.     По преобладаването на гръклянов (пирингален) тон или на характеристичен шум

§         сонорни: р, р’; л, л’; м, м’; н, н’ + й; ŋ

§         шумови: всички останали

Сонорните съгласни съдържат преобладаващи ниски тонове и по-слаб характеристичен шум. Шумовите съгласни се състоят от характеристичен шум, тъй като се учленяват при пълна преграда или тесен проход. Плавни – при учленението има по-слаб шум (р, р’; л, л’). Билатерална съгласна – л, издишната струя се трие в стените на прохода от двете страни на езика. Сонорни съгласни с само звучните. По високата си звучност те се доближават до гласните, затова в известни случаи те могат да станат носители на срички и тогава се наричат сонантни: r, lв чешки, сръбски, хърватски. В научната транскрипция тези сонантни съгласни се отбелязват с ŗ; ļ; ņ.

III.   По общо слухово впечатление

§         експлозивни – шумът, който се получава при премахването на преградата създава впечатление на слаба експлозия (всички преградни съгласни)

§         африкати (притъркави) – при тях покрай експлозивния елемент се примесва и шум на триене(преградно-проходни)

§         фрикативни – тези, при които характеристичният шум се образува при триенето на въздушната струя в стените на прохода (проходни съгласни)

IV.  По окраска

§         меки: й – само мека

§         твърди: ж; ч; ч; дж – само твърди

Акустичният ефект на мекост се получава в резултат на широкото допиране на средния език до твърдонебие, поради което се получава повишаване на характеристичния шум и тон при звучните съгласни.

V.     По трайност (квантитет)

§         дълги

§         кратки

Дългите съгласни траят малко по-продължително от кратките. Дългите се получават като се удължи учленителният момент (задръжката). Преградните и преградно-проходните могат да бъдат учленени с по-дълго задържане на преградата и в такъв случай са дълги (поддържа, временна). Дългите проходни съгласни се учленяват като се удължи също средният момент, а именно триенето на издишната струя в стените на прохода (клъввам). Дългите съгласни в българския език се явяват винаги на морфемната граница (под-държам).

VI.  По възможност за удължаване

§         мигови

§         трайни

Характерно за миговите съгласни е, че тяхното звучене не може да бъде удължено произволно за неопределено време. Такива са преградните съгласни, с изключение на носовите м и н, и преградно-проходните съгласни. При трайните съгласни звученето може да се удължава произволно, докато се свърши издишната струя. Такива са проходните съгласни и преградните носови м и н.

 

Глайдът Й

I.        От учленителска гледна точка

Конфигурацията на гласовия канал не се задържа в дадено положение, а бързо се променя в посока към артикулационния център на предходната или следходната гласна

§         Начин на образуване на шумовете – проходен звук

§         Дейният учленителен орган – средноезичен

§         Място на образуване на съгласната – устен (преднотвърдонебен/препалатален)

§         Участието на носната празнина - неносов

II.     От акустично гледище

-         Има слаб фрикативен шум поради проходното учленение.

-         Първият формант на глайда й, който плавно се свързва с прехода на първия формант на съседната гласна е от решаващо значение за идентификацията на й.

-         Първият формант се проявява в честотната зона на първия формант на гласната и и се характеризира със силно изразен интензитет. Не може да образува самостоятелна сричка, а винаги в съчетание с други гласни и поради това се отличава от съответните нормални гласни по значително намалена учленителна сила или много неотчетлива окраска.

§         По наличие или липса на гръклянов глас или тон – звучен

§         По преобладаването на гръклянов тон или на характеристичен шум – сонорен звук

§         По общо слухово впечатление – фрикативен (проходен)

§         По окраска – мек (палатален), образува се върху твърдото небце

§         По трайност – свръхкратък

§         По възможност за удължаване – траен звук


Фонетика и фонология

Коментари