Литература

"Вяра" - Никола Вапцаров

Вяра - Никола Вапцаров
(0 от 0 гласували)

„ВЯРА" - НИКОЛА ВАПЦАРОВ

(анализ)

       Вапцаровата поезия е поезия за човека - обикновен, уязвим, осмислил истината за света, мечтаещ, вярващ, всеотдаен. Социална жертва, но и творец на живота. Това не е поезия на констатациите, а на търсенето, поезия - „разговор" с читателя за изконните итийни стойности. Вапцаровите ирически текстове простичко и искрено говорят" и „спорят" за машината, труд изкуството, смъртта, езсмъртието, родината, историята, бъдещето, жертвеността, вярата. Те радят един художествен свят, в центъра на който стои, драмата на овека в съвременната цивилизация, видяна както в интимните й спекти, така и в универсализираните й значения. И ако Смирненски и ео Милев деперсонализират лирическия си герой и го виждат преди сичко уедрен и мащабен образ с титанична енергия и величава мисия, изван, разруши, за да съгради, поетът работник се вглежда във секидневието своя съвременник, разкрива лутанията и проблемите му, ротивопоставя омерзителното „тук" и „сега" на светлото и духотворено „утре". В името на желаното бъдеще е и поривът му към аможертва, осмислен от вярата. Та се очертават контурите на апцаровия утопичен проект за справедливост, чиято движеща сила е „човекът във новото време". От страдалец и жертва той се преражда в осъзнал силата си борец, повярвал във възкръсването на милионите, и готов с главата си да счупи „ледовете" на историческото безвремие, за да се докосне до „яркото слънце" на утрешния хармоничен свят.
        Концептуално ядро в лириката на поета работник е вярата. Тя е основна екзистенциална категория и свръхценност в нравствената система на Вапцаровия лирически герой. Упованието във възможността да се съгради друг, алтернативен свят на мястото на съществуващия осмисля битието на човека и разкрива пред него хоризонтите на бъдещето, превръща се в основание и стимул за живот. А отнемането на вярата е посегателство над човешката същност и е равносилно на смърт. Затова не е случайно че в своята единствена; издадена приживе стихосбирка „Моторни песни" (1940 г.) огняроинтелигентът поставя стихотворението Вяра" на първо място обособявайки го по този начин като програмно. То е посветено на изконната човешка надежда, че „утре ще бъде животът по-хубав, животът по-мъдър". Творбата синтезира в себе си Вапцаровата екзистенциална философия, доминирана от оптимизма и мечтата за хармоничното „утре" на света.
       Стихотворението е изградено от десет строфи, разделени смислово в две симетрични композиционни цялости. Първата от тях интерпретира темата за човека и живота, а втората - за човека и вярата. В развитието на поетическата идея се редуват тези и антитези, за да се утвърди финалният синтез, обвързващ двете централни теми в идеята за вярата какУживот и за живота като вяра.
        Началото на поетическия текст въвежда лирическия Аз, който непринудено и искрено представя себе си пред читателя - „Ето - аз дишам, / работя, / живея...". Съществуването си той вижда като поредица от банални битийни дейности, съизмеримо със съществуването на всеки обикновен човек. Дори творчеството се изравнява с останалите жизнени актове - от него е снет всякакъв ореол на извисеност и изключителност - „и стихове пиша/ (тъй както умея"). Скобите имат функцията да маргинализират творческия акт в контекста на съществуването на Аза и по този начин да стабилизират постигнатия смисъл. 
          По същия начин се въвежда и ключовият вапцаровски мотив за двубоя с живота - „и боря се с него/, доколкото мога". Борбата е деромантизирана, снизена, изравнена с тривиалните елементи на съществуването. Тя е естествена като дишането и обичайна като делничната трудова дейност на човека. За разлика от Ботев, Вазов и най- вече от Смирненски, които интерпретират борбата и смъртта в нея като монументален празничен акт, Вапцаров я лишава от патетика и я превръща в белег на ежедневието. Антагонизмът между човека и живота е персонифициран, видян като емоционално ангажирано противопоставяне - „С живота под вежди/ се гледаме строго", „С живота сме в разпра". Така, чрез възможностите на олицетворението, е въведен смислопораждащият конфликт в първата композиционна част. Въпреки схватката с живота обаче, лирическият Аз бърза да декларира, че не омразата, а любовта към него лежи в основата на битието му:
Напротив, напротив!
-Дори да умирам, живота
със грубите лапи чилични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

      Двете двукратни повторения и възклицателните знаци заявяват категоричността на поетическото внушение. Животът е обявен за абсолютно благо, в името на което човекът, по ботевски, е готов на подвиг и саможертва, на героични и романтични жестове. Главната буква, с която животът е изписан, го утвърждава като висша стойност, сакрализира го. Заради глътката въздух, заради мига съществуване, заради неутолимата жажда на героя да живее си струва да премине през всякакви изпитания:
За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък
бих търсил
в простора
далечна планета.

        Условното наклонение въвежда една хипотетична проспективна картина на възможното посегателство срещу живота, в която лирическият човек се дистанцира от невзрачното си всекидневно битие и се превръща в смел и горд експериментатор, повелител на небето. Така срещу представата за обикновения и скромен човек от началото на стихотворението застава представата за човек със забележително самочувствие и сила, за личност с универсални героични помисли, готова да овладее далечни и непознати вселенни пространства в името на земното съществуване, в името на „приятния гъдел" на живота „тук" и „сега". Окаченото на шията въже е образен еквивалент на библейската тема за Разпятието. Тук възможната смърт е интерпретирана като Възкресение на човешкия Дух, който се дистанцира от маргиналните зони на ежедневието, за да постигне Възнесението в примамливите висини. Човешкият избор апострофира смъртта чрез обичта към Живота и риска в негово име. Лирическият глас вече не е интимно - споделителен, а страстен, емоционално ангажиран, трансформиращ се във вик, в крясък срещу онова враждебно „вие" на „злодеите", които биха посегнали на съществуването.
          Във втората смислово обособена част на поетическия текст основен е мотивът за вярата. Противопоставителният съюз, „но" я въвежда като свръхстойност, като по-голяма ценност и от живота. И тук смисловите послания вградени в хипотетична проспективна картина, очертаваща пораженията човека от евентуалното посегателство върху неговата вяра. Отнемането дори на частица от нея е интерпретирано като варварски акт, като „грабеж" и насилие спрямо човешката същност, спрямо духовните опори на личността. Митологемата за „пшениченото зърно" поставя в нов контекст евангелската притча за изпитанията и устойчивостта на Вярата. Съхраняването й е отговорност и мисия, идентична на опазването на основанията за живот. Реакцията на човека спрямо отнемането на вярата е съизмерена с болката на „ранена в сърцето пантера". Лирическият глас отново се извисява до октавите на категоричния вик, на непримирението и отстояването на духовния си тегритет. Защото вярата е основна екзистенциална опора на Вапцаровия герой и отнемането й е равносилно на личностен разпад, равносилно е на смърт:
Какво ще остане от мене
тогава? Миг след
грабежа ще бъда
разнищен. И още по-ясно,
и още по-право -миг след
грабежа ще бъда аз нищо.

          Настойчивото преповтаряне на прозрението за умъртвяването на личността след насилието върху вярата е поредният знак за свръхостойностяването на тази вяра. Тя не само осмисля, но и изчерпва битието на лирическия Аз. Тя е онзи битиен фундамент, без който съществуването би се разпаднало. Тя е откритият екзистенциален Смисъл, най-съкровената същност на човека, неговата Светая Светих. Така стихотворението в своята монолитност противопоставя две полюсни твърдения - в първата част на текста животът е „всичко" за лирическия Аз, а във втората - без вяра животът е „нищо". Очертани като контрапунктни обаче, във финала на творбата мотивите за живота и вярата се вплитат един в друг в своето неделимо единство:
Моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
животът по-хубав,
животът по-мъдър?

         Оказва се, че вярата на човека е пак вяра в живота, но в бъдещия светъл, справедлив и хармоничен живот. Така вапцаровската вяра
разполовява ценностно битието на неговия лирически Аз. Настоящето е негативно маркирано и отречено като възможност за пълноценно съществуване и духовна изява на личността. Светът „тук" и „сега" е суров и жесток и човекът е в „разпра" с него. Но упованието в „дните честити" е това, което дарява на лирическия герой цялостност и духовно единство, нравствена енергия да отстоява себе си чрез защитата на своята Вяра. Затова и агресията спрямо нея е несъстоятелна. Всяка атака срещу вярата още повече консолидира духовния потенциал на личността, прави я по-твърда и монолитна, бронира гърдите й с оптимизъм и увереност. Към онези с куршумите лирическият Аз е насмешливо-презрителен, подчертано ироничен, защото жалки и обречени са опитите им да щурмуват човешката вяра. Тук поетът говори, по далчевски, с езика на предметната образност и използва характерната за епохата на „дива жестокост" („Епоха") фронтова лексика (щурм, куршуми, броня, бронебойни патрони), за да утвърди неунищожимостта на упованието в бъдещето, което подхранва стоицизма на настоящето. Патетиката на изказа демонстрира увереността на човека и вещае Победа:
Тя е бронирана здраво в
гърдите и бронебойни
патрони за нея
няма открити!
Няма открити!

      Така Вапцаровият лирически човек заявява устойчивостта на своята вяра въпреки изпитанията и предизвикателствата спрямо нея. Интерпретацията на този мотив продължава традицията на Ботев, Смирненски, Гео Милев и се оттласква от безверието на поетите символисти. Оксиморонната констатация на Дебелянов „и в свойта вяра сам не вярвам аз" поетът работник трансформира в категоричното „и бронебойни патрони/за нея/няма открити!" 
          Поетическата логика на стихотворението, с което Вапцаров открива „диалога за човека в „Моторни песни", интерпретира „неделимостта на равенството „животът е вяра и вярата е живот" (Н. Георгиев). Тази вяра е неунищожима, неподвластна на куршумите, недосегаема за смъртта. Тя осмисля съществуването на човека както в плана на настоящето, така и в перспективата на бъдещето. Вярата изпълва вътрешните духовни пространства на личността, помага й да открие своите ценности и да изстрада прозренията си за света.