Литература

Христо Смирненски

Христо Смирненски
(0 от 0 гласували)

Христо Смирненски

 

Христо Димитров Измирлиев е роден на 29 септември 1898 в Кукуш (Македония). По- късно той приема псевдонима Смирненски, като заменя фамилното си име , идващо от турското название на гр. Измир, с гръцкото Смирна. Под произведенията си той се подписва и с псведонима Ведбал, Гаврош, Йохан, Орехам, Мистер Вилмон, Яким Егейски, Нагел Смуглий, Християн Снежний и др.

 Семейството на следкаря Димитър Измирлиев се установява да живее в София още по-време на Междусъюзническата война, защото на 4 юли 1913 Кукуш е подпален от гръцките войски. Вероятно картината на огненото здраво е оставила дълбок отпечатък в съзнанието на бъдещия поет, защото по-късно той проявява забележимо предпочитание към символиката на горенето и огъня в своето творчество.

  Следващите години Смирненски учи във военното училище и е почти пред завършване, когато решава да го напусне. Има пет заверени семестъра като студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но и там не довършва образованието си. Опитва се да се занимава с търговия на сапун и производство на тухли, но и двата пъти се проваля поради своята несигурност за професиите на търговеца и предприемача. Работи като писар в Дирекция на железниците (1919) , ревизор във в. „Заря” , измервач на трупи  в дъскорезницата на кооперация „Освобождение”, коректор във в. „ Театрален преглед”, редактор във в. „Народна армия” (1921), касиер в  книгоиздателство „Слово” (1920).

  Според описанията на съвременниците си Смирненски е "възнисичък, мургав малдеж, с по-голяма от тялото му глава, умни очи и черна като смола коса над челото” ( Димитър Полянов). Любопитен факт от неговата биография е, че приятелката му Женя Дюстабанова е сестра на актрисата Дора Дюстабанова, която има връзка с друг голям български поет – символистът Теодор Траянов.

  Първите печатни публикации на 16-годишния Смирненски ( „Между ловци” и „Иване” ) излизат във вестник „К’во да е” (1915). Освен това той умее да рисува.Много от хумористичните текстове на Смирненски са придружени с негови карикатури.През 1918 под псевдонима Ведбал той публикува първата си книга – „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза”. Следват двете издания на стихосбирката „ Да бъде ден” през 1922. А посмъртно през 1924 г книгите „Зимни вечери” и „Волни песни”.

Смирненски е авотр и на либретото към оперетата „Милионерът”, чийто композитор е Ст. Стефанов.

 На 1 май 1920г в сп. „Червен смях” той отпечатва първото си пролетарско стихотворение „Първи май”, а през март на следващата година става член на Българската комунистическа партия. До смъртта си поетът активно участва в партийния живот. Умира съвсем млад на 18 юни 1923 от туберколоза.

  Особен израз да душевната чистота и жизнерадостност на Смирненски е неговото хумористично творчество. През  целия си живот той създава творби, в които блика весело остроумие или саркастична изобличителност. Дори когато краят е близо, Смирненски продължава да се смее. Във файлетона „ Как ще си умра млад и зелен”, написан месец преди кончината му, се появява гротескният образ на досадните бабички.

Смирненски публикува своите хумористични произведения в специализираните издания „К’во да е” , „Барабан”, „Сатър”, „Червен смях” и др.

  Едва 18 годишен той се забърква в един литературен скандал, който го прави известен. Случката е свързана с проф. Александър Теодоров – Балан. Борецът за чист български език, който често е подиграван за неуместни побългарявания на чужди думи, е засегнат от стихотворението на Смирненски „Балканиада” ( Сп. „Българан” 1917). Възмутен от това стихотворение, Балан публикува във в. „ Камбана” статията „Футуризъм и лапнитворство” , насочена срещу младия народист,  който се е  осмелил да го засегне. На професора обаче остро отговаря поетът Димитър Подвързвачов – редактор на „Българан” – със статията „ Футуризъм и ..незнаенка”. Така авторът с под псевдонима Ведбал влиза за дълго в устата на четящата публика. Година по-късно той публикува отново в сп „Българан” весела закачка, която го превръща в един от най- обичаните пародисти ( „Поетична обстановка”)

  Смирненски е признат майстор на пародиите. Той пародира поетическо творби на почти всички по- известни български поети. Най- често  обект на неговите пародии са стихотворения на Вазов, на символистите.

 Смирненски пародира и балетристични творби. В „Гюро Михайлов пътува” , ясно се долавят връзките с „Бай Ганьо пътува” на Ал.Константинов, въпреки злободневните закачки със земеделското правителство на Стамболийски.

 От първите статии на Георги Бакалов за Смирненски до наши дни в бълграската литературна критика е наложено мнението, че авторът на стихосбирката „Да бъде ден” създава творчество, което е естетическа алтернатива на символизма. Внимателният поглед към творчеството му обаче дава основание да се заключи, че заедно с особеното пристрастие към темата за социалното страдание, то носи основните белези на късния символизъм.

  Първата тема, която свързва поезията на Смирненски с неговите предходници е темата за грешния град. За символистите градът е вместилище на порока и страданието. Често се споменават библейските градове Вавилон,Содом, Гомор, които са символи на моралното падение. Битието се представя като безкраен карнавал в един „ огромен и позорен” град ( Д.Дебелянов – „Миг”). Образът на града като свят на злото е ключов в творчеството на всички поети символисти. Характерни в това отношение например за поемите на Н.Лилиев „Градът”( „разтленений град”)  и сонетът на Дебелянов „Пловдив” ( „скръбен град”). За Лилиев градът е огромно и бездушно каменно вместилище на човешката скръб. В стих. „Смири,душа размирната си скръб” той е представен като затвор за страдащите и убиец на мечтите.

  В същата поетическа тоналност е показан градът и  в творчеството на Смирненски. Той е „шумен и разбулен” ( „Братчетата на Гаврош”), „грешния Содом” ( „Червения Смях”), „пуст и мрачен” ( „Зимни вечери”).

Неговите жертви са просяците, старците, децата. Грамадният и задъхан „скрил в гранитните си пазви / хиляди души разбити” призрачен град от „Цветарка” е убиец на всичко чисто и светло.Той е гробница за радостта и оптимизма.

 В „Старият музикант” животът на немощния цигулар е потопен в „черната старческа мъка”. „ Братчетата на Гаврош „ са затаили „скръб в очите трескави”. „Уличната жена” танцува с „разплакани очи”. Светлокосата девойка от „Цветарка” предлага своите цветя „с поглед смътен и нерад”. Тя пристъпя от локал в локал „ де оркестрите разливат плавни звукове ритмични/ и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал”. Неслучайно в нейната „кошничка кокетно малка” са положени „златожълти хризантеми” – есенните цвета на скърбта и гробищната печал.Скръбната музика и посърналите цветя са част от картината на страданието и безнадежността. В „Старият музикант” например звуците на цугулката са сравнени с „ горестен плач”, а увяхналите циклами по гърдите на уличната жена са трагичен знак за нейното падение „сама посърнал цвят” ( „Уличната жена”)

  Темата за смъртта  на красотата и хармонията е разгърната чрез преобладаващо есенни ( „Цветарка”, „Уличната жена”) и зимни ( „Старият музикант”, „Зимни вечери”)  вечерни символни картини. Болката на страдалците е показана на фона на настъпващия „траурен здрач” ( „Старият музикант”). На мрачното отчаяние, обладяло душите им, са противопоставени „ електричните глобуси” ( „Братчетата на Гаврош”) , „гирляндите електрични” ( „Цветарка”), и „електрическите ламби” ( „Уличната жена”), които напразно блестят. Тъжните тонове на страдащите души са контрапункт на смеховете и фалшивото веселие на разюзданата тълпа. В този смисъл особено значима символиката на живота маскарад. Тя е разгърната в стих. „Вечния карнавал”. Маскарадната оргия на празното ежедневие отпраща към картината на греца и в „ Бунта на Везувий”.

  Тази тема присъства и в поезията на Яворов, Лилиев, Ясенов. Става въпрос не толкова за общи места в текстовете на Смирненски и предходниците му, а за сходни художествени картини на света. При това битието на човешките същества в града на злото е представено като безконечно лутане на тълпи от страдалци.

   Така се очертава следващият важен елемент от разглежданата художествена система – символиката на тълпите. Лирическият Аз на поетите символисти най-често се чувства самотен сред тълпите ( „Маска” на Яворов, „Миг” на Дебелянов, „В тълпата равнодушна и студена” на Лилиев) . Темата за страданието в самота е разгърната и в творчеството на Смирненски.

   Например образът на бездушните тълпи е представен в стих. „Жълтата гостенка”

     „А вън, пред прозорчето, с празничен крясък минават бездушни тълпи.”

 Често в неговата поезия страданието е представено като Христово страдание: „ И мълчалив и блед сред бедните си братя/ ще понеса аз черния си кръст” ( „През бурията”). Но Смирненски поставя акцента най- вече върху образа на разбунените тълпи, като естетизира техния кипеж и устрем. Това също не е новост. Още предходниците на Смирненски осмислят страданието на човешките същества, залутани в лабиринта на грешния град битие, като път към Страшния съд на спасението. ( „Миг” – Д.Дебелянов, „ Градът” –Н.Лилиев, „Небе”- Хр.Ясенов)

  В творчеството на Смирненски се наблюдава и засилване на изхождащата от Лилиев тенденция към заличаване на дистанцията между лирическия герой и тълпата от страдалци. Все по- властно на мястото на поетическия Аз се налага поет. Ние. Така Аз – историята на „Юноша” е положена до обобщителното „ Ний всички сме деца на майката земя” от „Ний”. Дори и лирическият монолог в „Юноша” е по-скоро не  лична изповед, а изповед на цяло поколение.

  Символният образ на апокалиптичния „ ден на съд” , разгърнат в поезията на символистите е ключов за творчеството на Смирненски. В „ Да бъде ден”  обаче преобладава картината на Апокалипсиса като творение на тълпите, а не на божеството. Темата за  човешките маси, които рушат света на злото и съграждат новия  Рай, се среща и в текстовете на предходниците на Смирненски. В поезията на Т.Траянов, Хр.Ясенов, Н.Лилиев, Д.Дебелянов тя участва  в разгръщането на поетическата картина на Страшния съд заедно с библейските теми за Потопа, за изпепеляването на развратните градове Содом и Гомор, за бледния ( кървавия, червения) конник, възвесяващ с тръба второто пришествие на Христос.

  Представянето на Страшния съд е поезията на Смирненски се отличава с две характерни особеност. От една страна , това е почти публицистичното виждане на новото безсмъртие в новия рай на земята като резултат от конкретни революционни действия , определени географски и в историческо време ( „Москва”, „Бурията в Берлин”, „Съветска Русия”). От друга страна, в текстовете на Смирненски  публицистичната обвързаност на апокалиптичните видения с конкретни исторически събития е смекчена по характерн начин чрез конструкции от рода на „Руски Прометей”, „Херолди на новия ден” и др, които отпращат пряко към митологични прототипи. В стих. „Русия” е представен следния символен образ: „ струи Прометей своя мълниен пламък/ през синия взор на Христос”

 Във връзка с темата за Апокалипсиса в поезията на Смирненски постоянно се появяват мощни смислотворни ядра, които припомнят митологичните теми, наложили се в символистичното творчество на неговите предходници. Типични в това отношение са препратките към библейските истории за Потопа  в стих „Ний” – „ А ний сме океан от огнени вълни” – или за изпепеляването на Седом и Гомор в стих. „Червения смях”

  Комбинацията от актуална историчност и традиционна символика конструира в творчеството на Смирненски един нов мит за Апокалипсиса – мита за Октомврийската революция.Поетът не създава поетическа история за тази революция, а я митологизира в духа на символистичната практика.Типични в това отношение са стихотворения като „Москва”, „Червените ескадрони”, „Руския Прометей” и др.

   Поетическият език в „Москва” например изгражда един митологичен образ, който доминира над публицистичността. Откровено публицистични елементи в текста  са многократното споменаване на името „Москва” ( веднъж в заглавието и след това още 12 пъти), изреждането на европейски столици, които следват примера на Москва – „Лондон , Рим , Берлин , Париж”. Пропагандната функция на изброените елементи от текста е смекчена чрез формирането на множество символни конструкции. Митологизираща функция имат и изрази като „сърце от разтопен метал: , „зовеш като бронзова тръба” , „вулкан от пламнали души” и др.

 Символиката на огъня, горенето, пещта, избухването, вулкана ( „Ний” , „Улицата” , „Бунта на Везувий” , „Москва”, „Въглекопач”, „Червените ескадрони”) е водеща в картините на Апокалипсиса у Смирненски. Тя без съмнение припомня мита за Прометей. Например в стих. „Руския Прометей” започва със стиха  „ Аз много огън хвърлих по земята!”.

   Други символи на Страшния съд в стихосбирката „ Да бъде ден” са бурията. Ураганът , гръмотевицата ( „Ний” , „През бурията” , „Улицата”, „Бурията в Берлин”). В стих. „Юноша” се говори за „ураган  от души” , който ще запали „барикаден пожар върху робския свят”. Така с изброените символи се свързва и символиката на въстанието на робите ( „През бурията” , „Бурията в Берлин” , „ Гневът на робите” )

  Апокалиптичната картина на рухващите стари сгради ( „Първи май” , „Бунта на Везувий” , „Червените ескадрони”) е друг широко изпозлван символен образ в поезията на Смирненски.

  „ Приказка за Стълбата” 1923 е изстрадано и страшно предупреждение.Изкачването на грешното тяло на горе е път към падението на душата. Устремът на „ плебея по рождение” към висините е представен като сделка с дявола..........

Христо Смирненски

Коментари